Усмивката
Тази вечер, останала сама,
в тази тиха, непрогледна тъмнина,
замислих се във тоз живот суров
"Не мога ли да тръгна по път нов!".
Отговор потърсих в мойто огледало,
което достатъчно на шкафа прах събрало.
Погледнах в него и за миг видях това,
което аз била съм в миналото - някога.
В очите ми кафяви, тъмни, вече мрачни,
оглеждаха се сенки - ярки и дори невзрачни,
но най-ми липсваше във този миг, сега,
усмивка на лицето, озарила ме в нощта.
Попитах се: "Нима си заслужава
да се гледаш мрачна, тъжна, залиняла?"
Огледалото ни дума не обели,
а аз си тръгнах пак сама към моите постели
и отговора дадох си сама,
че трябва гордо аз да продължа.
Повтаряйки си силно "Знам,
че ако си с усмивка, не би останал дълго сам".
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мимчо Всички права запазени
