Усмивката ти...
На вратата ми днес застана,
онемях, думичка не можех да ти кажа.
Старата буца в гърлото, там си и остана,
опитвах се безраличие да демоснтрирам, но не можах да ти го покажа...
Преобърна се сърцето ми милиони пъти,
градуса на напрежението и вълнението се покачи...
Мислех, че съм те изтрила от ума си,
а ти днес прага на дома ми престъпи....
Стоях на вратата със зяпнала уста,
замръзнах на място, сълзите напираха отново...
чувствах как на косъм бях да се хвърля в твоите крака,
да се върна при теб за секунда бях готова.
Мълчаща, но с пулсиращо, лудо сърце,
мисли всякакви бързо препускаха по немислещото ми съзнание.
Ако можех от теб щях да се скрия, но къде?
Не можех да изпусна погледа ти от внимание!
Мина много време, не мислех, че ще те видя пак...
чудя се за какво ли си дошъл?
Но няма никакво значение, ти прекрачи линията на моя свят,
и дори за секудни да ме събудиш си успял...
На прага на моята душа днес стоиш,
и по-мил от всякога ми се усмихваш.
В ръцете си роза красива държиш,
и излъжи ме, че с мисълта за мен заспиваш...
На прага на моето сърце днес си изправен.
Аз нямам сили да те погледна, за да не заплача.
Спомних си за спомена ни общ, някъде отдавна изоставен,
не рзбра ли, ти не можеш да останеш в забрава в мрака...
Така и така си на вратата, поне вътре влез...
Не стой отвън, аз толкова време те чаках с празна душа...
Знай, най-щастливата съм днес,
щом зърнах за момент усмивката ти една.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Александра Матеева Всички права запазени
Страхотно е!
