Утеха

Взирам се в прозореца,

по който светкавично една след друга,

сякаш в безспирен бяг,

със страшна сила се забиват капки от нестихващия дъжд.

Не виждам, макар погледнеш ли ме ще речеш,

че книга съм зачела и с главна роля съм в нея,

а аз съм нейде другаде, далеч...

Дъждът не спира, изгубих представа откога вали,

носи ми надежда и напомня за несбъднати мечти, пречиства ме и вдъхновява,

в следващия миг ме натъжава и успокоява.

А в прозореца се отразяват неизричани на глас слова,

една надежда, също и една тъга.

Дали дъждът разказва ми за мен самата,

дали познава ме така добре...

а може би утеха в него бях открила

и за всичко в мен таено

вече бях му споделила!