Уморена съм от злобата, от завистта -

и да ме сочат, че съм все различна.

Една огромна пустота

сред хора - обезверени, себични.

Уморена съм от многото съдби,

разкрити ми като пред изповедник.

Уморена съм от грубости,

от грешки нечии поредни.

Уморена съм от обещания за бляскави луни

след щумове по късна доба.

Луната е една - за всички ни -

и безпределно строга.

Уморена съм от репетирани усмивки -

подставени и тъй фалшиви.

От строгата наложеност да бъдем в ниското,

от властта на наставления, от непростимост.

Уморена съм, но все така

не слагам за никъде преграда.

Упорство за умората ми е това

тъй вечно и крепящо чувство - Вяра.

И нищо, че светът е озлобял

сред пустота, без личности,

че човекът е навъсен, обеднял -

аз съм все така различна...

Не крия страсти във пари

и недомислията не допускам.

Животът все напред върви,

макар да го възпират трусове.

Макар да има вялост и тъга

и нежността да не достига -

след преднамерената кратка пустота вярвам -

като Феникс от пепелта ще се въздигнем.