В безвремието
Минава времето, не чака, какво очаквам аз - не зная...
Понякога изпускам влака, стоя сама съвсем накрая.
На края на перона мрачен, съвсем във края на сезона,
в чакалнята е сиво-здрачно, подпирам сивата колона.
Защо, се питам, не пътувам, защо безмълвно съзерцавам
и колко още ще сънувам, че движа се, а тук оставам?
Минава времето край мен, променя ме и си отива,
а аз усещам се в безвремие - безплътна, тъжна и ленива.
Не ми харесва тук, защото безсилна съм на тази гара,
Защото болна е душата ми, объркана и сякаш... стара.
Навярно слънцето ми липсва, във сивото се чувствам сива...
Заспива тръпнещо-унесена във мен природата ми дива.
Такава ще е до напролет промяната ми прозаична.
А после? Пак ще се събудя - красива, жива и обичана!
И цветно пак ще е край мен, тъгата ми ще е в забвение.
Надявам се поне и чакам го - живот във цвят и приключение!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Борисова Всички права запазени
