В краката ми се гонят влажни кестени
В краката ми се гонят влажни кестени
В краката ми се гонят влажни кестени,
разпръснати дъждовно по паважа
под пръските на гуми мокро-есенни
и трескави чадърени виражи.
Един от тях целува ми обувката
и с пукот се разтваря- да ме види.
Кракът замръзва, стоплен от милувката.
Чадърът чака, да не ме обиди.
И споменът връхлита ме. Със силата
на ураган е ярката картина:
събира кестените мама (милата!)
и лек вари за цялата година...
Навеждам се и милвам с пръст издутото,
изцапано носле на моя кестен.
„Защо не си налегна, викам, дупето,
а още следваш своя път нелесен?
Не зърна ли отгоре колко бързаме
днес всички? Няма „ох“ да кажеш даже
и гумите, във кърпа ти е вързано,
ще сгазят твойта нежност на паважа!“
Но в миг дочувам шепота на семето
и думите му в мокри шепи сбирам:
„...Мъдрецът, знай, не се надбягва с времето,
а търси лек. И щом го види-спира...“
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Божилова Всички права запазени
