В края на устните ти
Кратерите по сърцето ми
са с отдавна засъхнала лава,
там, където бяха ръцете ти,
сега се сипе забрава.
Там, където бяха очите ти –
сълзи пресушени,
и изпепелени метличини
в прах разпилени.
Ала смехът ти се носи в ушите ми
и виждам твоята усмивка…
Така и ще свършат дните ми –
в края на тази извивка.
© Бойко Беров Всички права запазени