В руините на Вишеград
Нагоре, нагоре – към сиво небе.
Това ли е, Господи, пътят?
В краката ми куче огромно снове,
изплита гирлянди от стъпки.
В очите ме гледа, край мен се върти,
в калта очертава в кръг знаци.
Отваря небето дъждовни врати
и хълмът започва да плаче.
Самотен е вече безброй векове,
под него реката сивее.
Тук вятърът само прибира криле,
присяда, а после пак вее.
Тук лъха на тиха, спокойна печал,
на кротка и сумрачна прелест
сред камъни бели, под плесен и кал
и страсти вселенски изтлели.
Претръпнал е хълмът от битки, беди,
от бури и жарещо слънце.
Днес само печално с поглед следи
ятата в небето бездънно.
Но кучето трепва, усетило зов,
нагоре ме дърпа – побързай!
И стъпки накъсват пейзажа суров,
отдавна нечувани стъпки.
А хълмът се мръщи, невярващ и строг –
покоя безпаметен кой нарушава?
И камъни срива от стръмния слог,
но стихва пак в сънна забрава.
Небето чертае от пламък стрели
и гневно разпуква цвят огнено-черен.
Към хълма момиче нагоре върви
и куче го следва – страж страшен и верен.
11-14.04.2003
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
