В тебе – жената, съзрях добротата
Сърцата ни бдяха, защото видяха,
дори сред роднини, онези пустини,
които растяха, а също твърдяха,
че наште години са райски градини.
По пътя нелесен запяхме си песен
и бурята дива, със сянката сива
живота отнесен, направи чудесен,
а ти си грижлива и толкоз игрива,
че бързо разбрах, когато съзрях,
че туй огледало любов ни е дало,
а ние – сред тях, с теб запламтях
в дело, създало – душите отдало.
В новото време, отхвърлихме бреме,
а ти ме покани и с върли закани
човекът си дреме и иска да вземе,
но как ли ще храни души неразбрани?!
Набързо създадохме праг, за двамата драг
с приятелство вечно, дори и сърдечно,
че знаеме как и във талази на враг,
делото човечно да го правим далечно.
Почувства у мене вълшебно горене,
с което мечтите, дарили звездите
ни дадоха бдене, но не и стоене
и ето, сълзите не парят душите…
В тебе – жената, съзрях добротата
и станах готов за нашта любов-
подадох ръката, поех си съдбата
и този обков създаде живота ни нов.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Рибаров Всички права запазени
