В този живот те намерих накрая...
Болеше ме! Когато някой пак си тръгна,
оставил като другите печат,
обещах си в този ден да не желая
никой повече на този свят...
И камък бях!
И стогодишен лед!
И с всички сили се кълнях...
да не смея вече да мечтая.
Затварях очи, прехапала устни...
и живеех „добре".
Така се бях нарекла да живея
и всеки ден да търся
частиците от пъзела на моето сърце...
И го застроих... по малко...
с воля всеки къс открих,
а сега остава още малко,
а в мене вече се надига вик...
Страхувам се!
Че няма време,
а може би с тебе свикнах...
И страх да се призная...
че успях отново да обикна...
Ако е така, избягай!
Не чакай да се срина!
Свикнах вече, да съм ледена. Студена.
Не ме прегръщай! Ще отвикна!
Не ме поглеждай никога в очите,
от погледа ти най много искам да се скрия,
че очите ти излъчват някаква магия.
Достатъчно до днеска съм грешала!
Остави ме! Не жали ме!
Вържи очите ми...
Да не гледам как си тръгваш...
Не се обръщай!
Аз няма да заплача!
Нямам сълзи... една ми остана,
надявах се за щастие да я запазя...
Късно е! И Тя се стече..
А, ти върви... не спирай,
да не изкрещя „Върни се"
И по-добре сега е, че мълчиш... ВЪРВИ!
Че вече се отронва стон..
И чувам се, че вече викам...
да останеш...
Но отмина... Далече си! Не чуваш!
Така е по-добре...
В този живот те намерих накрая,
но моето не е за обич сърце...
03.03.09г.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надя Георгиева Всички права запазени
