Вавилонска кула

Решили хората в древни времена,

че кула ще строят чак до самите небеса.

Те сбрали се на центъра на Вавилона,

та копка първа да ударят на понтона.

Да бъде кула дивна с връх висок,

небето да прониже и задмине Бог.

Защо все в него мислили да е властта,

и само той да разрешава нашата съдба.

Молитвите ни нявга чува и ги награждава,

но сетне с наказание най-тежко унижава.

Да бъдем ние и дошло е наше време,

високо да се вдигнем и властта да вземем.

Запретнали ръкави, кулата растяла

и небесата с връх почти била опряла.

Малко само още и небето веч ще е пробито

и силата божествена от нас ще е попита.

А от амвона на високо наблюдавал Бог

и мислел си дали да бъда аз с тях жесток.

С пръст кулата им да разпердушиня,

на прах ще станат и на пух и перушина.

Но туй за богохулство си е леко наказание

самите те използват си го при незнание.

Съдба различна аз на тях ще им въздам,

да усетят бързо как не знаят туй което знам.

И бързо махнал Господ лекичко с ръка,

за миг небето осветила цветната дъга.

А хората забравили дори къде се те намират,

по лошо станало, не можели да се разбират.

Какво да правя тука някой нейде вика,

какво крещиш не ти разбирам аз езика.

Езиците за наказание разбъркал Господ Бог

що вършат сетне гледал ги от трона си висок.

И скарали се хората в скандал сред вик и вой,

а сетне без да се усетят налетели те на бой.

Война сред смъртните настъпила по цялата земя,

хаос, смърт стенание за дързостта им наказание.

И тез ще се избият а не знаят що да правят,

акъл на мен ще дават как да управлявам.

Тъй мислел Господ гледащ от амвон висок,

аз справедливо ги наказах рекъл си накрая Бог.

Те биели се в кръв, а кулата се сривала, рушала,

столетия изминали и рухнала е тя изцяло.

Сред пясък паднал гордия до вчера Вавилон,

щом смъртните на Господа не давали поклон.

И само вятъра легендата разнасял с тежък вик,

за кулата и Вавилона града някога велик.

Наказани са хората и днес до сетния си миг,

все да се бият, карат и да не намират общ език.