Видения
Видения
Бялото в приказките запрепуска към мен.
Вятърът го разпръскваше, но пак се събираше.
А мракът тракаше готов да ни вземе.
Слънцето се усмихваше, но той не разбираше.
Топла вечер. Две души. Попили и излъчващи сияния.
Студ в очите. Липсваш ми. А сгушена съм в здрачината.
Сладък сън. Изгубен миг. Посрещам ден, сънувам нощ.
А нощем дните са красиви. И в мрака слънчево шумим...
Бялото в приказките се оказа видение.
Вятърът го разпръскваше, но пак се събираше.
Мракът докосваше колелата на времето.
Отекваше досегът им в сълзички умиращи.
Прозрачни, но отразили хода на спрелите
призрачни образи, с дъх на надежда,
покрити в безкрая на крайното виждане,
а мракът с конците си тихо нарежда:
тази картинка ще дръпна във светлото,
тази ще бъде сън несънуван,
тази - мечтателен стон в недоверие,
тази - игра от следи затанцувана.
Тази - намерена стъпка от песенност,
тази - сгрешена настъпена болка,
тази - копнежния бриз на летежното,
тази - разбита летяща двуколка.
Бялото в приказките ще препуска унесено,
извило във форми неизразими неща.
А аз ще надничам на стъклото овесена,
скреж по прозореца, кротко спяща в нощта.
До твоята топлина.
Разтопена във образ от капка във мрака,
поредното мокро-сияйно лице.
Погледнеш ли случайно навън в северняка,
окото му пак ще те глътне при мен...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоана Всички права запазени
