ВИК ОТ БЕЗДНАТА

                “И тръгнаха деветте небеса. И светът закръжи...”

                                       “Петото слънце”, ацтекска митична епическа поема

                 “Каква бездна от време пред нас и зад нас...”

                                                                                        Марк АВРЕЛИЙ

Светът кръжи.

Върти се и не спира.

Догонват се луните и слънцата.

От скоростта безумен вятър свири

и смита пепелта на времената.

Светът, слепец с тояжка, все тъй странства

сред пясъците на “било” и “бъдно”,

сред шепите на деветте пространства,

в които “тук” е сянка на отвъдното.

Светът кръжи.

Той има само минало –

това, което идва, е безплътно;

въртят се четири слънца изстинали –

последното отгоре свети мътно.

Последното небе синее горе –

къде са осемте изпепелени?

Онези древни богове на хората

къде се скитат, из кои вселени?

Къде е мъдростта на времената,

великото търпение на вечното?

Светът кръжи.

Все по-безумен вятър

свисти над вековете бързотечни.

Все повече небето изтънява,

изстиват бавно слънчевите вени.

Това, което днес над нас изгрява,

е друго слънце – някак по-студено.

И всичко е неотвратимо ново,

и всеки миг – безкрайно непривичен,

и същността му – чужда и сурова...

И като зов от бездната, едничък

без девет небеса, без пет светила,

на дните от началото към края,

безумен пратеник на странна сила

светът кръжи...

Къде?

Защо?

Кой знае...