Вик през решетките на градската лудница
ВИК ПРЕЗ РЕШЕТКИТЕ НА ГРАДСКАТА ЛУДНИЦА
Подире ти съвсем ошантавях –
към небесата името ти викам.
Къде да ида? В Индия монах?
В Тибет? В Тайван?
В Нагорни Карабах?
Басейни да строя във Коста Рика?
Да се цаня на село каруцар?
Шофьор в ЮАР? Или хлебар на фурна?
За тая болка още няма цяр.
Гадая си на карти
и на зар –
кога във твоя поглед ще се гмурна.
И в непреодолима тишина
горчи денят ми – йодова тинктура.
Премине ли с походка на сърна
край мен жена,
политам настрана –
като отсечен падам на бордюра.
Светът ми е така разполовен –
на нощ и ден, в които теб те няма.
Изляза – и градът, вторачен в мен,
със пръст ме сочи,
вика ми кретен.
Не смея вече да припаря в храма.
Дори да си в Канада, в Бангладеш,
на всичките възможни Ривиери,
за мен пални една горчива свещ,
погледай кротко
пламъка горещ
и прекръсти безумеца Валери.
Той прекосява градския площад.
Викът му сякаш кърти керемиди.
В света, разполовен на Рай и Ад,
дано поне –
поне на онзи свят! –
за по-щастлив живот със теб да идем.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени ✍️ Без използване на ИИ
