Сварог долу, а Селена горе : на езическа поляна

легнали в тревата хладна покрай огън млад, китарен,

нищо, че дъждовник може върху ни да пролази,

само мечка да не ни настъпи, че ще ни премаже.

Огънят с дима си пише любовта си към звездите,

думите едва му сричам - пълни са с мъгли очите,

пълна е с мъгла главата, с пух - краката и ръцете,

и луните ми са много, и звездите ми кокетни...

Вулканичното червено в ганимедови бутилки

заедно с планински хлад, остър дим и дъх на билки

думи луди, луди думи във гърлата ни налива

и щастливи за Дионис жертваме парче сланина.

С въглен палиме цигари, теглиме с дима жарава,

и искри над нас прелитат, метеори преминават...

И конете се поспират посред нощната разходка

и учудено се взират в нас, гласовитата находка.

Във слуха им ние щедро вливаме слова и песни :

"Дай насам!", "Червено вино...", "Помниш ли я?", "Да, бе...", "Лесно.",
"Ех, да му...", "Какво ще кажеш?", "А пък тя...", "Наздраве!", "Става."...

Но съвсем не ни разбират и нататък продължават.

Вече даже и самите ние трудно разговора водим,

но разбираме, че няма вятър, който нас да ни събори,

няма дъжд да ни удави, ако ли върху ни плисне...