Влак към утрото
ВЛАК КЪМ УТРОТО
Ръката ми пося треви –
и хоризонтът разцъфтява.
Дъгата с кротост го покри.
Но ти си тръгваше тогава.
В небе – разпукан цвят памук,
от топла светлина залято,
нощта изстрелваше салют
от чисто самородно злато.
И с прилив звезден заискри
пшеницата след рой светулки.
Ревнив – дали? – ще засвисти
дъждът на мрачни пресекулки?
Нима съм пътник през скръбта,
която някой е изплакал?
Защо си мисля, че светът
е спрял Спасителя да чака?
Не казвай "Сбогом!" засега –
защото утрото е мъдро
и предстоящага тъга
навярно няма да се сбъдне.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Йотова Всички права запазени
