Влез, скитнико!
Вината ли вратата ми залости,
че зъзна вън на кучешкия студ?
Поканила си ангели на гости,
а аз съм грешник в нощния си смут.
При теб е свято. В тънките пердета
една свещица празнично трепти.
А вътре в мен поредната несрета
рождествено отказва да шепти.
Едва ли гръмко песен ще запея.
Не съм добре почерпен коледар.
Да можеше за малко да се сгрея -
една минута топличко макар.
А после да си тръгна. Без въпроси.
Подобно сянка в сняг и тишина.
Поканила си ангели на гости...
Къде съм тръгнал с моята вина?
Сълзите зимъс никой не съзира.
Снежинки са. Стопени, ей така!
Виелицата с ледена рапира
дори ми пречи зов да изрека.
Пълзи, пронизва... Реже ме до кости.
И в болката не вярвам, че съм твой.
Поканила си ангели на гости,
а кой съм аз за чувствата ти? Кой?
Но става тихо. Свещ искрици блика.
Над покрива - звезда от Витлеем.
И ангел от прозореца ме вика:
Влез скитнико! Измръзнал си съвсем...
(Точка на замръзване)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ясен Ведрин Всички права запазени
