ДВАНАДЕСЕТА ПЕСЕН
Извайвам те за бъдещ свят, в съня
на творческият устрем съкровен.
Запазвам те с идея през деня
и пак в нощта си светлина за мен.
Чертите ти, духът ти обновявам,
че трябва да си елфът съвършен.
Натрупани години не признавам.
Прекрасна си! - такава те познавам.
Какво, че като камък натежават
проблемите сегашни и предишни.
Мечтите ни, добрите, отстраняват
от тежестта парчетата излишни.
Не, камъкът не ще те завладее...
Ти имаш обаяния всевишни.
И моят стих пламтящо те лелее,
да бъдеш чудна красота копнее.
Ни мраморът студен, нито гранитът
пред тебе ще са някакво сравнение.
И векове, и ерите отлитат,
и богове поглъща ги забвение.
За тебе пирамиди не строя
и зикурати... Ти си просветление.
Усилията си ще утроя
и храм на любовта ще ти даря.
ТРИНАДЕСЕТА ПЕСЕН
Сълзите ти са тиха откровеност
от изворите тъжни на съдбата
и не потичат те от безнадежност,
безкрайна чувственост ти е душата.
Да се раздаваш ти е отредено
и пътят ти е само красотата.
Човечната поема несъмнено
в света ти търси чудост неизменно.
Животът тук край нас безспир подрежда
безчетно кривите огледала
и някак наобратно ни изглежда
прогресът преоблечен с теглила.
Забрави ли коя си ти, че днес
покри със пепел своите крила?
Ти носиш в тебе приказен финес
и добрината ти е дан, и чест.
Пияната вакханка ти предрича
на Евридика болката във ада,
но тя не знае колко те обича
един поет и чашата й пада.
И виното червено се разлива,
проклина вещицата без пощада.
Назад не се обръщам - и се слива
пак в идното мечта за тебе жива.
© Асенчо Грудев Всички права запазени