Вместо теб
Една огромна бяла самота,
която се е вплела във косите ми,
прегръща ме отново сутринта,
напомняйки, че няма ги очите ти.
А после ме залива със тъга,
по време на кафето ми, което,
изпивам на терасата сама,
говорейки със мъртвите поети.
И тръгва с мен, подтичвайки в дъжда,
през срещите със хора и задачи.
Витае над брътвежа на деня
и чак привечер може да заплаче.
Отдръпва се за час или за два,
когато във деня за малко влезеш,
но после с мен се връща у дома,
държейки ме пак кротко за ръцете.
Наднича във поредната ми книга.
Вечеряме със нея в тишина
и моята компания ù стига,
но тя не стига. Просто съм сама.
Часовникът тиктака все така.
Аз всяка нощ при нея се завръщам.
Една огромна бяла самота,
която нощем вместо теб прегръщам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мариета Караджова Всички права запазени
