Вместо теб
Една огромна бяла самота,
която се е вплела във косите ми,
прегръща ме отново сутринта,
напомняйки, че няма ги очите ти.
А после ме залива със тъга,
по време на кафето ми, което,
изпивам на терасата сама,
говорейки със мъртвите поети.
И тръгва с мен, подтичвайки в дъжда,
през срещите със хора и задачи.
Витае над брътвежа на деня
и чак привечер може да заплаче.
Отдръпва се за час или за два,
когато във деня за малко влезеш,
но после с мен се връща у дома,
държейки ме пак кротко за ръцете.
Наднича във поредната ми книга.
Вечеряме със нея в тишина
и моята компания ù стига,
но тя не стига. Просто съм сама.
Часовникът тиктака все така.
Аз всяка нощ при нея се завръщам.
Една огромна бяла самота,
която нощем вместо теб прегръщам.
© Мариета Караджова All rights reserved.
