Времето*...      

Когато във лятната вечер далече

ме води объркана в транс мисълта,

решавам, че време отдавна е вече

да тръгна след нея възторжен в нощта...

Загледан в звездите, увлечен в мечтите

тъй много въпроси си шепна самин,

че няма да мога до Края на дните

покой  да намеря дори от един...

А там в Необята, навярно Звездата

е дето след време ще ме приютѝ,

когато Животът ми, тук на Земята,

изчерпи запаса от страст и мечти...

И както лавина, проблемите с Времето

натрупват стихийна, безименна мощ,

а отговор търся днес вън от Пределите:

на лятната, нежна, замислена нощ...

Блуждая през Времето и през Вселените,

от гравитацията вземам крила,

но все тъй загадъчни са си проблемите

на Времето с тия, над мен, светилá...

Не може отново, дори и със „слово”

живот да започне безумно красив,

сигнално не каже ли Някой:  „готово”

преди да избухне „Големият взрив”...

Защото единствено може наистина

Пространството, Времето, тяхната власт –

от Взрив да заченат, но дá е замислено

от Някой... А Той да добави и  нас...

Контролът над Времето в опит да вземем

мечтаем си тайно за вечен живот,

но Времето всъщност живота отнема,

че винаги то е последно на ход...

Тъй много въпроси Вселената носи,

а отговор няма дори на един,

живеем във Времето ние, но просим –

и миг да е само, но да продължим...

... Космични номади с безумни каскади

желаем в Безкрая над нас да летим...

А Времето, дето на нас ни се пада:

на мѝгове, дни и години делим...

Частици укрити дори в пещерите

от минало Време следим с интерес,

когато гадаем за смисъл в чертите,

макар поизтрити, но „живи” до днес...

Във древни руини, от други години

за Време отдавна преминало тук:

във камъни ровим, обрасли с капини,

но вятърът само там вие напук...

... Ах Времето!... Времето!... Пръснало семето

в зелените камъни на Вечността!...

Препускаме с него пришпорвайки стремето

на гравитацията – със Мисълта...

Но има и Време космично, различно

от всичко избрали за „вечен“ подслон...

Със божия помощ,  но тъй романтично

от Необята: и за „За́вет“ и „Дом”...

... Но и в подземия сме вкарвали  Времето

столетия там бе заключвано то́,

веднó със бедите във него (големите!)

белязали цялото земно теглó...

Незнайни монаси се будят в съня си

и в  древни папѝруси взират очи,

а в тях е изписан със знаци ужасни

там крахът на много човешки мечти...

Защото е вярно, че то е коварно –

макáр и безкрайно: за нас да е с Край!...

... Животът, изхвърлен от него вулгарно,

е взел, че измислил  „Небесния рай”!...

... И ето, че тръгнал  от нулева кота

вървял е след Времето той векове

и сякаш, че песен е: нота по нота –

от Звездни разнасян е бил ветрове́...

... Не можем все още и във Лунните но́щи -

какво е то: Времето да разберем...

..........................................................................

... Но можем, когато щастливи сме: просто –

за миг в Необята сами  да го спрем!...

25.03.2018.                                           

*Матрицата: „Пространство--Време”

са две части на едно и също нещо. Те са създадени

преди 13.8 млрд. години от Големият взрив.

     А преди това е било: „Нищото!...”