Все пак
Сърцето ми е плачещо листо,
отбрулено от есенния вятър.
Издигам кули от стъкло
срещу Вестителя на Пустотата.
Живея с дребните неща,
а времето край мен минава.
Отпивам глътка от нощта.
Денят изпива мен.И ме предава.
Променям се.Като комета
понякога проблясва старата ми същност.
Унищожава ме вендета,
която срещу себе си обръщам.
Понякога съм бяла.Поня...Кога?
Усърдно в мен се утаява
ненавист,чалга и мъгла.
И прочие безумна плява
покрива ме и ме изтрива...
От детството звънче запява,
умората прогонва и напява,
че аз съм жива.Аз съм.Жива.
отбрулено от есенния вятър.
Издигам кули от стъкло
срещу Вестителя на Пустотата.
Живея с дребните неща,
а времето край мен минава.
Отпивам глътка от нощта.
Денят изпива мен.И ме предава.
Променям се.Като комета
понякога проблясва старата ми същност.
Унищожава ме вендета,
която срещу себе си обръщам.
Понякога съм бяла.Поня...Кога?
Усърдно в мен се утаява
ненавист,чалга и мъгла.
И прочие безумна плява
покрива ме и ме изтрива...
От детството звънче запява,
умората прогонва и напява,
че аз съм жива.Аз съм.Жива.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Здравка Маринова Всички права запазени
