Всичко, което не съм

Събуждам се с изгрева.
Слънцето гали кожата ми.
Прокарва пръсти по клепачите ми.
Крие се в косите ми
и прошепва нежно, че е време…

Време е да съблека всички етикети.
Да остана гола, по сянка.
Да изчистя себе си от себе си.
Да разплета душата си
възел по възел
без да прекъсвам нишката.

Събличам се бавно,
първо ролите, после мислите…
Всичко, в което съм вярвала,
се е заклещило на ханша ми,
впило се е в кожата ми
и не иска да ме пусне.
Държи ме с упоритостта на навик,
с тежестта на „така трябва“,
на „какво ще кажат хората“,
с гласа на всички,
които някога съм била,
за да оцелея.

Стоя неподвижно в стаята.
Слънцето вече е високо.
Нямам време за губене.
Съпротивата е излишна.
Не режа.
Не късам.
Дишам.

И позволявам
нишката да ме разплете,
кожата ми да усети свободата.
Изтръсквам от глезените си
последните очаквания,
чуждите страхове.

И си тръгвам от всичко, което не съм.