Всъщност
Всъщност
Тая игра е май вече ненужна,
а някога я играх с наслаждение.
Дори в глупака, през терасата плюещ,
и в кална локва открих вдъхновение.
Дъждец благодатен бяха всички беди.
Избуявах от тях като репей край вада.
А небето хем пече, хем ръми
над главата ми луда и млада.
Играта беше плитко море,
в което не можех да се удавя.
Макар че бях сляпа за врагове,
за зли думи пък бях без памет.
Умората ми - лятна омара,
а аз препускам лудо, играя играта
с минути пъстри във надпревара
по пътя с каменяк пълен, но гладък.
Подкованите боти - и те крилати и леки,
ядът - нищожен като дребна парица.
Възглавницата с талаш пълна, но мека,
хлябът завчерашен сладък като душица.
Няма я вече приятната тръпка
от хазарта на тая игра.
Дрехата стара - кръпка до кръпка,
а времето застудя.
Няма вече ритъм във дните,
няма я оная митична хармония.
Нощем сама броя звездите,
денем слушам шумотевечна какафония.
Няма финес, няма пъргавина.
Уж се напъвам всеки ход да премисля.
Тая игра съвсем загрубя.
От тая игра вече ми писна.
Искам да напусна безумния кръг,
да обходя неоткрити планети.
От милиарди слънца
душата ми да засвети.
Космически прах да е хлябът,
радиационни лъчи да пия,
и забравила нелогичните правила,
да се слея с някоя мъгявина.
Диана Загора
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Кънева Всички права запазени
