Въздишка на вятър
Oтлетя. Писта - моята длан.
Бяло перо ми остави след теб.
Аз рисувам въздишка на вятър
по небе, по-самотно от мен.
Всичко свършва все някога.
Не е вечно и нито завинаги,
и не зная дали пак ще мога
да летя с криле пеперудени.
И да мога да вярвам отново,
че повтарят се минали мигове,
и със страх - натопчено олово,
под ребрата от свито обичане...
Със въздишка изпращам перото
и със устните правя му вятър,
щом достигне отново крилото,
да ме върне отново във кадър...
в който, дланите, свила във твоите,
разцъфтявах в салкъмена пролет,
а върху моите, положил ти устните,
от любов ме издигаше в полет.
Бяло перо ми остави след теб.
Аз рисувам въздишка на вятър
по небе, по-самотно от мен.
Всичко свършва все някога.
Не е вечно и нито завинаги,
и не зная дали пак ще мога
да летя с криле пеперудени.
И да мога да вярвам отново,
че повтарят се минали мигове,
и със страх - натопчено олово,
под ребрата от свито обичане...
Със въздишка изпращам перото
и със устните правя му вятър,
щом достигне отново крилото,
да ме върне отново във кадър...
в който, дланите, свила във твоите,
разцъфтявах в салкъмена пролет,
а върху моите, положил ти устните,
от любов ме издигаше в полет.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
