Въздишки
В съня си се събуждам и не мога
да се изправя и все нещо ме дърпа...
Отвъд... където всеки има своя тайна.
Но няма да им се предам!
А ще се боря!
И нека ми паднат зъбите и ноктите,
и очите да са ми издрани...
Дори жива на клада да ме горят,
няма да стигна до там...
До тези хора, бездушните,
на които сърцето е с брадва насечено,
а душата им се въргаля в боклуци...
Тези хора не съществуват,
но още ги поздравявам по улицата.
И ме теглят назад...
А как ми се иска да забравя миналото.
Но това означава да забравя себе си...
И сякаш е твърде рано да те подмина,
и твърде късно да те обичам...
Не знам накъде съм тръгнала,
но знам, че ще стигна някъде.
И дори мислите ми да са шумни, мълча.
Дори да ме убиват с думи, мълча...
И вече нямам какво да загубя.
Поне знам, че ако падна, ще стана.
И не искам никой да ми подава ръка.
Искам да дишам свободно,
да знам, че може би съм сама,
но съм силна!
Да бях направена от слънце,
но уви...
Направена съм от въздишки...
Не казвай, че не се замисляш…
Май сме малки за любов.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ивона Иванова Всички права запазени
