Какъв е смисълът да кътаме беззвучия,
когато от душата ни отронва се въздишка?
И не е много – вятърът отнася я,
въздишката ни се стопява и е нищо.
Но когато прогърми в самотните ни нощи,
раздира постоянството със своята мелодия.
И въздухът достига ни поне за малко още –
за да изплачем болката в... една рапсодия.
Защото колко стига да обикнем и поплачем?
С въздишката скъсяваме пространството.
С приятел даже краят става начин...
Живеем заедно, а другото е странстване...