Възкресение
Потръпна душата на здрача
и в тихия сън на завоя
съзрях планината да плаче
над звездната смърт на прибоя.
Отмина прегърбен Човекът -
как светеше черната риза...
Нощта на колене се свлече
и бавно звездите заниза.
Ще лази по сребърна нишка
към нашето бъдеще ярко.
Той нищо не пита, не иска –
Човекът е Божия мярка.
Във себе си дири умиране,
в сърцето, където го няма.
Реката е трудно Извиране,
спокойният вир е Измама.
И стене до бяло душата му,
заключена в черната дреха,
толкова грешна и праведна,
колкото малък човека.
Пречистен пренесе душата си,
боса през Божиите прагове.
Бог му подаде ръката си -
После... Човекът забрави.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Румяна Славкова Всички права запазени
