Може ли стара и болна жена

да има романтична, чувствена душа?

Зад бръчките в челото издълбани

да има мисли  подредени и подбрани?

Възможно ли е във сърцето болно

да влиза всеки срещнат, произволно?

А влезе ли веднъж, не се излиза,

тук не е митница, но трябва виза.

Уста  със  изпопадали зъби

възможно ли е рими да реди?

Косата ми е като на Горгона

(нали съм вече столична кокона)

от много мисли, явно е щръкнала,

но още не е много побеляла.

Под  многото къдрици, безразборни

се раждат стиховете илюзорни.

Мечти, фантазии, копнеж и страст,

описвам във творенията аз.

 Нападне ли ме някой или  хвали,

ръка целуне или пък погали,

описвам си емоциите,  всички,

а думите излизат си самички.

И ето го сега  стихът  ми нов,

съвсем е пресен, даже е суров,

защото в старата и грозната жена

се крие романтична, чувствена  душа.