xxx25
На Емо
Нещо зачерта ми дните,
радостта ми разпокъса
и със дяволски копита
разора ми земетръсно
хиляди безкрайни рани,
хиляди слънца във черно,
неочаквано прибрани
във пространство маломерно,
във което ме натика
мъката ми - все по тебе.
Кой с гласа ти ще ме вика?
Кой ще ми е тъй потребен,
че да бързам да се върна
във света си незаключен?
Мъката нощта превърна
в побесняло черно куче.
И аз гоня твойта сянка,
ала тя ми се изплъзва.
И потъвам сякаш в дрямка,
а сънят на възел връзва
всички пътища към тебе.
Губя те непоносимо.
Неприела тоя жребий,
шепна само твойто име.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Нина Чилиянска Всички права запазени
