xxx25
На Емо
Нещо зачерта ми дните,
радостта ми разпокъса
и със дяволски копита
разора ми земетръсно
хиляди безкрайни рани,
хиляди слънца във черно,
неочаквано прибрани
във пространство маломерно,
във което ме натика
мъката ми - все по тебе.
Кой с гласа ти ще ме вика?
Кой ще ми е тъй потребен,
че да бързам да се върна
във света си незаключен?
Мъката нощта превърна
в побесняло черно куче.
И аз гоня твойта сянка,
ала тя ми се изплъзва.
И потъвам сякаш в дрямка,
а сънят на възел връзва
всички пътища към тебе.
Губя те непоносимо.
Неприела тоя жребий,
шепна само твойто име.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
