xxx25
На Емо
Нещо зачерта ми дните,
радостта ми разпокъса
и със дяволски копита
разора ми земетръсно
хиляди безкрайни рани,
хиляди слънца във черно,
неочаквано прибрани
във пространство маломерно,
във което ме натика
мъката ми - все по тебе.
Кой с гласа ти ще ме вика?
Кой ще ми е тъй потребен,
че да бързам да се върна
във света си незаключен?
Мъката нощта превърна
в побесняло черно куче.
И аз гоня твойта сянка,
ала тя ми се изплъзва.
И потъвам сякаш в дрямка,
а сънят на възел връзва
всички пътища към тебе.
Губя те непоносимо.
Неприела тоя жребий,
шепна само твойто име.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Никой не заслужава безкрайната агония на собствената ни душа... Силни образи.
Светъл празник, Нина!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
Кога денят изгрей мъглив.
На залез често става по красив.
О, не тъжи.