Ръждиво-остри отвесни скали
над изумрудено чисто море.
По тях път чертан от стъпки върви.
Накъде? Накъде?
Крещи вятъра на морската шир-
кавгаджия съпруг с нелюбима вече жена.
Водата отдавна е свикнала –
ще побеснее, беснее-подир,
ще се кротне под синята и вълна.
В забравено крехко по детски сърце
на бял камък деня се оглежда.
Притихва миг-два, плясва с ръце,
отлита нанякъде - сеяч на надежда.
Бледа Луна лениво се цупи
зад млечен воал,
небрежно наметната с плащ хладина.
Плаши с мирис на дъжд,
и онази тръпчива печал
по деня-
нейния вечно измъкващ се мъж,
и недоволна пак се завива с мъгла.
Сепнал се в дрямката си, вятъра –
подобно на страж,
се втурва отново да брани
този магичен мастилен пейзаж,
и сластния танц на самодивите,
по ароматните, омайни поляни.
© Иван Иванов Всички права запазени