Ръждиво-остри отвесни скали

над изумрудено чисто море.

По тях път чертан от стъпки върви.

Накъде?  Накъде?

Крещи вятъра на морската шир-

кавгаджия съпруг с нелюбима вече жена.

Водата отдавна е свикнала –

ще побеснее, беснее-подир,

ще се кротне под синята и вълна.

В забравено крехко по  детски сърце

на бял камък деня се оглежда.

Притихва миг-два, плясва с ръце,

отлита нанякъде - сеяч на надежда.

Бледа Луна лениво се цупи

зад млечен воал,

небрежно наметната с плащ хладина.

Плаши с мирис на дъжд,

и онази тръпчива печал

по деня-

нейния вечно измъкващ се мъж,

и недоволна пак  се завива с мъгла.

Сепнал се в дрямката си, вятъра –

подобно на страж,

се втурва отново да брани 

този магичен мастилен пейзаж,

и сластния танц на самодивите, 

по ароматните, омайни поляни.