Януари си тръгва. Последен ден.
Тъжен ми се вижда, дори уморен
от наздравици новогодишни,
от празници на именици лични,
от размаха на четката ледена, 
нарисувала картина дантелена
на всеки задрямал прозорец…
Художник – не! Чудотворец!
Ту дъждовни сълзи рони,
ту с врабчетата сиви се гони.
По улуците наниза гердани,
от сребристи нишки и кристали.
Затанцува сред комините, 
снежен пух постла над нивите.
Стопли всяко покълнало зрънце,
напои земята от зимното слънце.
С двурога шейна назад ме понесе
към детството ми, там, далече…
С бузи червени и замръзнали дрешки,
летят шейните,  впряг лудешки…
Детски глъч, и смях,  искри…
Януари…, върни ми ги ти!
Но януари си тръгва. 
като нас променен.
По-улегнал, по-кротък и мъдър. 
Почти прероден. 
Преживели на живота лавините,
и не една снежна буря в годините,
и не един мразовит януари…
Най-смелите мечти ще изпреварим.
С надежда към теб, февруари!