Югоизток

Мълчи тревата, остарява в слънцето.

Изсъсква кратко, като въздъх, под човешки крак.

Разбутват се кирпичите от дядовата къща

и в двора кляка тя като беззъб просяк.

Предадоха се под хербария на времето

среднощни птици, ниви и съдби...

И само от портретите, забодени в килера,

покойници надничат с невиждащи очи.

Животът пожълтява като вестник,

чиито дрипи махат без ръце.

Мухите сричат звънко текста му,

но няма да разнищят нито ред.

Пустеят щъркеловите гнезда и плачат,

от тях се ронят сламки самота.

Залязва пейката отпред – вдовица в траур,

а пътят се загубва под клепачите на здрача.

Но щом завесата от облаци издърпа

познатата добра луна,

присяда мама, несговорена от никого, да скъса

с котката във тъмното безименната тишина.

Нареждат двете, уж разноезични,

за този ден, за утре – боже, помози!

Треперят от ветреца и тръгват си на пръсти,

а портичката зее – да мине ангел и да ги благовести.

                                                                     Златина Вълева