Югоизток
Мълчи тревата, остарява в слънцето.
Изсъсква кратко, като въздъх, под човешки крак.
Разбутват се кирпичите от дядовата къща
и в двора кляка тя като беззъб просяк.
Предадоха се под хербария на времето
среднощни птици, ниви и съдби...
И само от портретите, забодени в килера,
покойници надничат с невиждащи очи.
Животът пожълтява като вестник,
чиито дрипи махат без ръце.
Мухите сричат звънко текста му,
но няма да разнищят нито ред.
Пустеят щъркеловите гнезда и плачат,
от тях се ронят сламки самота.
Залязва пейката отпред – вдовица в траур,
а пътят се загубва под клепачите на здрача.
Но щом завесата от облаци издърпа
познатата добра луна,
присяда мама, несговорена от никого, да скъса
с котката във тъмното безименната тишина.
Нареждат двете, уж разноезични,
за този ден, за утре – боже, помози!
Треперят от ветреца и тръгват си на пръсти,
а портичката зее – да мине ангел и да ги благовести.
Златина Вълева
© Златина Георгиева Все права защищены
Аплодисменти!