На улицата прося в бетонен, тъмен град
и хора, що работят от изгрев чак до мрак,
даряват ме със поглед или с някой друг петак,
колкото да се заситя със насъщен хляб.
Но идва вече зима, потъва всичко в сняг,
тя идва, аз ще си отида като куче на студения площад.
Лягам си да спя и чакам ледове да ме сковат,
но чудно нещо стана. Събуждам се на сутринта
и гледам, оставено навярно от някой непознат,
пухкаво и нежно, обвило моя гръб,
юрганче. Да, юрганче! Юрганчето на обичта.