На улицата прося в бетонен, тъмен град

и хора, що работят от изгрев чак до мрак,

даряват ме със поглед или с някой друг петак,

колкото да се заситя със насъщен хляб.

Но идва вече зима, потъва всичко в сняг,

тя идва, аз ще си отида като куче на студения площад.

Лягам си да спя и чакам ледове да ме сковат,

но чудно нещо стана. Събуждам се на сутринта

и гледам, оставено навярно от някой непознат,

пухкаво и нежно, обвило моя гръб,

юрганче. Да, юрганче! Юрганчето на обичта.