За да я има обичта в очите ти
За да я има обичта
в очите ти
Издрасках си
стъклата.
До разсъмване.
За да си нарисувам
светъл къс
небе.
Но в залезните
изгреви
не беше пълнолунно.
От пепелта
остатъчна
във моето огнище,
студеният ти
вятър
пламъка ми взе.
А то дори...
дори
не беше огън.
А някакви
искри
преляла нежност.
И на парчетата
от мрака
се порязах...
За всички мои сълзи
безнадеждност.
И по ръцете ми
се стичаха
безсъници.
На тежки грòздове
изплакани
усмивки.
Умирах.
За да се прераждам.
Във всички
мои страници
измислени.
Зазидах се сама.
В мълчания.
Във тази болка,
дето в мене
диша.
Във лунни замъци
и черни ями.
За да я има още
обичта
в очите ти.
...
Издрасках си
стъклата.
До разсъмване.
Начупих ги на хиляди
въздишки.
Избродих всички
пътища.
И се завърнах.
За да я има още
обичта
в очите ти.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елмира Митева Всички права запазени
