За кой ли път се молиш пред душата ми
изправен, като пред светиня,
виновен и потънал в срам
пред олтара на сърцето ми изстинало.

Да влезеш искаш в моя храм
а ключът му отдавна ти загуби,
ограби го и нищичко не даде,
в илюзии живя, в заблуди.

Късно е за твоето откритие,
не можеш, казваш с нищо да ме замениш
с такава обич под прикритие
на себе си опитваш да простиш.

Прекалено много закъсня,
самотен пристан аз приличам,
ужасно късно проумя,
ненужно е да коленичиш.

Така наистина е най добре,
прекрасен шанс да разберем,
шепотът на тъжното сърце-
самотен, вместо лошо придружен.