За пътите, които молих да ме няма
Да се моля ли в тихото мълчание
на стонове и вопли от сълзи?
Да призная ли сетното признание,
че въздишам по паважа след мечти?
Да скрия ли сълзите с една ръка,
а с другата да моля за забрава,
да крещя до болка пред света,
че всъщност предпочитам да ме няма?
Да се усмихна ли? Веднъж поне. Насила!
И да разкрия в себе си една тъга,
една гротеска, измъчена картина,
с дъх на болни сетива...
Или да възкръсна пълнолунно,
като затъмнение,
и душата си да моля да повярва,
като забравено вълнение,
за пътите, които молих да ме няма.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
