За пътите, които молих да ме няма
Да се моля ли в тихото мълчание
на стонове и вопли от сълзи?
Да призная ли сетното признание,
че въздишам по паважа след мечти?
Да скрия ли сълзите с една ръка,
а с другата да моля за забрава,
да крещя до болка пред света,
че всъщност предпочитам да ме няма?
Да се усмихна ли? Веднъж поне. Насила!
И да разкрия в себе си една тъга,
една гротеска, измъчена картина,
с дъх на болни сетива...
Или да възкръсна пълнолунно,
като затъмнение,
и душата си да моля да повярва,
като забравено вълнение,
за пътите, които молих да ме няма.
© Ди All rights reserved.
