За розите
На Любовта подвластни са и боговете,
а розата не е съвсем обикновено цвете...
Някога една богиня
се влюбила във смъртен и решила
да слезе долу на земята при любимия.
И от небесните селения заминала...
По пътищата прашни дълго скитала,
косите си във храстите оплитала,
на камъните остри драла си нозете,
а зимата, дъждът и ветровете
дори лицето нежно не пожалили,
лъчите слъчеви очите ú изгаряли.
Така света пребродила и спряла
до ручей тих. Гората даже спяла.
Посегнала с ръце вода да пие,
навела се - лицето да измие
и ручеят, нали бил огледален,
показал образа ú - изтерзан, печален.
Заплакала небесната богиня
за красотата нежна и незабравима.
И се помолила на боговете
да я превърнат във такова цвете,
че който само истински обича
пред нейните листенца да се врича.
Превърнали я в роза, най-червената,
като кръвта на смъртните във вените,
а от страстта ú силна към любимия,
извлекли аромат - най-несравнимия...
Така звинаги останала е на земята
Богинята, а розата възпята е
във толкова поеми за жени-любими,
че тя самата се превърнала в Любима...
Сега с листенцата ú всяко първо ложе
посипват за любов и срещу сън тревожен...
А слънце, вятър, дъжд и небесата
прекланят се пред любовта й - святата...
п.с. Това не е стихотворение, а си е само настроение...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Аэлла Вихрь-Харпиевна Всички права запазени
