За старите приятели...
Светлината пада върху твойта снимка.
Почти забравихме се с теб,
а тя навява ми тъга безлична
и спомени, превърнали се в лед.
И твойта сянка още я рисувам
тук, в среднощните съдби.
Сама си ти и аз будувам.
Аз знам - и двете ни боли.
Пазя още старите обувки,
дето с тебе си избирахме сами.
Пазя още нашите въздишки
и дневникът проклет дори.
Чувам токчетата ти пред входа
как нервно крачиш толкова сама,
а сега сами сме двете, но изгода?!
За тъжните съдби нека падне звезда!
Сега сме толкова далечни.
Не зная нищо, не знаеш вече ти.
И стоим, будуваме. Тъй вечни.
Ровещи се в изгубените си души.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Надя Стоянова Всички права запазени
