Помръкнала те търсех безнадеждно,
зад прашните,опушени стъкла.
Там трепкаха лъчите на копнежа,
ала докосваха ме те едва едва...

И мислех аз да чакам,да опитвам,
страхувах се от нещото навън.
Фонтанът на мечтите тихо блика,
ала не пуска ме прозорецът отвън.

Не щеш ли,появи се от небето,
и хвърли поглед към прозрачните стъкла.
Напука ги и счупи ги полека,
а после ми подаде ти ръка.

И мигом аз от клетката изскочих,
и хванах те,а ти ми се усмихна,
в пространството пред себе си посочи,
и лекичко към тебе ме притисна.

Запътихме се двама към...не зная...
Но хубаво ни бе-както сега,
поели заедно по пътя към безкрая,
строшили прашните,опушени стъкла...