Загуба
Плача, като малко дете
загубено в тъмна гора,
студено е и съм сама.
Мама я няма.
С усмивка като слънце
посрещаше ме нощ и ден
и ми беше много топло
от толкова любов.
Не, не чува моя зов!
Вече няма да е с мен.
Мощен трус люлей земята-
опората ми е в небесата.
Виждам как за сбогом маха,
опрощава ми греха-
да не нося черна дреха,
мъката да давя в смеха.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Василка Ябанджиева Всички права запазени
