Плача, като малко дете
загубено в тъмна гора,
студено е и съм сама.
Мама я няма.
С усмивка като слънце
посрещаше ме нощ и ден
и ми беше много топло
от толкова любов.
Не, не чува моя зов!
Вече няма да е с мен.
Мощен трус люлей земята-
опората ми е в небесата.
Виждам как за сбогом маха,
опрощава ми греха-
да не нося черна дреха,
мъката да давя в смеха.
© Василка Ябанджиева All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
