Тих е моя живот, като закъсняваща железница, късно.
В буря на много слънца, зелен с разпилени листа
Длани докосващи, ужасяващо невръстно.
Тръпки полазващи, познато като бистра вода.
Неразбиращи погледи, откъсващи мигове на истина.
Бос с изтръгнати крила, крача в моята си тишина.
Усмивката лесно се разпада, в мъдростта на огледало.
С листа от клонка, изпращам писма в едно по-добро минало.
Пленителни са вятърните мелници,задвижвани от божествена сила.
Ветрове на различни съдби, няма бесни човеци-създаващи болка. 
Някой от небето съди, изпраща свойте наказателни сълзи.
От черни пера земята гъмжи, печален грач гърми.
Презрението пълзи като животно, по уморените рамене и гръб
В прегръдка на мрака, жъна само от отчаянието със счупен сърп!