Залез
В кръвта ми като слънчев ток
се влива музика.
Денят – зеленогривест, светлоок,
издува по момчешки бузи.
Предзалезен е, с розови страни
и странни във очите пламъчета.
Опитва се все пак да ме плени,
край мен припада като в древна драма.
Такъв актьор е – старец и дете,
със птиците навън подсвирква,
мени цвета на лятното небе
и с облаци жонглира като клоун в цирка.
И музиката ме подема като връх
към слънцето нагоре врат проточил,
обрасъл със гори и снежен мъх,
ту полегато мил, ту зъберно безочлив.
Не падам в плен на чудния му чар,
на маските му – странно живи,
и той потъва в залезната жар,
с лице намръщено разтърсва грива.
Цапоти в розово наивното небе,
оттам за помощ театрално вика,
сред облаците после пак снове,
играе си с луната пълнолика.
Прощавам се със него без печал –
нещастен клоун, непораснал старец,
в свещена лудост слънцето продал
за шепа звезден прах в тревите заран.
20.11.2003
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
