Залез
Движи се по пътя си небесен, утопичен!
Огрява океана в простор широк,
който днес е толкова различен.
Край брега самотен, оцветен във жълто,
от сянката на залеза смирен,
последна топлина на слънцето поглъща,
пясъкът на затихващия ден.
И на този бряг умислен аз те чакам,
както нощта очаква своята луна.
Симфония вечерна на океана слушам,
приседнал на гранитната скала.
И дочувам аз тихи стъпки
по хрупкащата пясъчна коса.
Далече бяха и отпивах аз на глътки,
времето на срещата във вечерта.
А залезът меняваше си цветовете,
от жълт към кехлибарено-червен
и изстиваха под пясъка нозете,
приближаваше се ти към мен.
И ето, че дочаках да се срещнем
на тихия лазурен морски бряг.
В прегръдка ние вплехме се гореща,
в прегръдка от изпепеляващ грях.
А вечерта прииждаше на бавни стъпки
и със тиха факла палеше звезди сега.
А залезът топеше се във огнено-червени кръпки,
отразил докосналите се ръце в една душа.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Стоянов Всички права запазени
